НЕ СЕ ВЛЮБВАЙ В ТЕРАПЕВТА!
Когато терапевтът се превърне в спасителния пояс за давещия се в морето на живота, затънал до шия в своите проблеми клиент, уверявам ви, че много хора започват да бъркат признателността си за проявеното разбиране и терапевтичен такт с любовта.
Често пъти напоследък, след няколко поредни психотерапевтични консултации, ми се налага да обяснявам чувството на облекчение и възвръщане на душевното равновесие у клиента като естествен процес, именно в резултат на премахнати емоционални блокажи, а не като израз на спонтанно появило се желание за близост с мен! Не знам дали други терапевти споделят за тези ситуации, но съм сигурна, че те се случват на голяма част от тях.
Обърканият човек в резултат на стрес или конфликти, може лесно да постави ореол около главата на своята „спасителка”, смятайки, че възвърналото се желание за живот се дължи на нейния чар и компетентност, на нейната симпатия към него и на някакво по-специално послание в поведението й. И тъй като добрият терапевт счита себе си длъжен да пази появилата се светлинка в душата и съзнанието на своя клиент, той, макар и да разбира в каква заблуда сам себе си вкарва човекът, и от елементарен страх да не разруши доверието в себе си, допуска тази заблуда да остане, без да й се противопостави, поне в началото...
Проблемът със заблудите, обаче е, че колкото повече време минава, те стават все по-големи. Те растат, както и надеждите на клиента за още по-голяма близост, внимание и нещо повече от това...
Колко трудно е да удържиш границата между терапевтичното, иначе изцеляващо само по себе си, доверие на човека срещу теб и личната принуда да отблъснеш появилите се чувства, знае само този, който се сблъсква с подобни ситуации.
В такива случаи, обикновено ми помага да си припомня Четирите споразумения на толтеките от великолепната книга на дон Мигел Руис.
Първото от тях гласи: "Не приемай нищо лично!"
Знай, че тази любов не е насочена към теб. Това е неговата отчяна нужда от внимание и топлина. Излъчва я към теб, защото не знае как да я насочи към себе си!
Второто – "Бъди безгрешен в словото си!"
Не разрушавай заблудите, без да си осигурил авариен изход в полето на собствената си непредубеденост! Не искай доказателства за любов, защото могат и да ти бъдат дадени!
Третото- "Никога не прави предположения!"
Ако смяташ, че клиентът наистина се е влюбил в теб, не забравяй, че това може да е само предположение и нищо повече. Не го разубеждавай, че това не е вярно, защото и той може да изгражда същите предположения относно теб!
Четвърто – "Винаги давай най-доброто от себе си!"
Най-доброто, което можеш да направиш, е да приемеш тази любов, грижливо да я увиеш в парче воал от душата си, да благодариш за нея от цялото си сърце на човека, който от дълбините на своето страдание ти я е донесъл и спокойно да насочиш процеса на нейната трансформация в посоката на умиротворение и покой, за който в действителност жадува душата му, както всъщност и твоята...
ОЩЕ СТАТИИ
Често пъти напоследък, след няколко поредни психотерапевтични консултации, ми се налага да обяснявам чувството на облекчение и възвръщане на душевното равновесие у клиента като естествен процес, именно в резултат на премахнати емоционални блокажи, а не като израз на спонтанно появило се желание за близост с мен! Не знам дали други терапевти споделят за тези ситуации, но съм сигурна, че те се случват на голяма част от тях.
Обърканият човек в резултат на стрес или конфликти, може лесно да постави ореол около главата на своята „спасителка”, смятайки, че възвърналото се желание за живот се дължи на нейния чар и компетентност, на нейната симпатия към него и на някакво по-специално послание в поведението й. И тъй като добрият терапевт счита себе си длъжен да пази появилата се светлинка в душата и съзнанието на своя клиент, той, макар и да разбира в каква заблуда сам себе си вкарва човекът, и от елементарен страх да не разруши доверието в себе си, допуска тази заблуда да остане, без да й се противопостави, поне в началото...
Проблемът със заблудите, обаче е, че колкото повече време минава, те стават все по-големи. Те растат, както и надеждите на клиента за още по-голяма близост, внимание и нещо повече от това...
Колко трудно е да удържиш границата между терапевтичното, иначе изцеляващо само по себе си, доверие на човека срещу теб и личната принуда да отблъснеш появилите се чувства, знае само този, който се сблъсква с подобни ситуации.
В такива случаи, обикновено ми помага да си припомня Четирите споразумения на толтеките от великолепната книга на дон Мигел Руис.
Първото от тях гласи: "Не приемай нищо лично!"
Знай, че тази любов не е насочена към теб. Това е неговата отчяна нужда от внимание и топлина. Излъчва я към теб, защото не знае как да я насочи към себе си!
Второто – "Бъди безгрешен в словото си!"
Не разрушавай заблудите, без да си осигурил авариен изход в полето на собствената си непредубеденост! Не искай доказателства за любов, защото могат и да ти бъдат дадени!
Третото- "Никога не прави предположения!"
Ако смяташ, че клиентът наистина се е влюбил в теб, не забравяй, че това може да е само предположение и нищо повече. Не го разубеждавай, че това не е вярно, защото и той може да изгражда същите предположения относно теб!
Четвърто – "Винаги давай най-доброто от себе си!"
Най-доброто, което можеш да направиш, е да приемеш тази любов, грижливо да я увиеш в парче воал от душата си, да благодариш за нея от цялото си сърце на човека, който от дълбините на своето страдание ти я е донесъл и спокойно да насочиш процеса на нейната трансформация в посоката на умиротворение и покой, за който в действителност жадува душата му, както всъщност и твоята...
ОЩЕ СТАТИИ